Турският поглед към Запада
Йорданка Бибина
Проблемът за турското възприемане на Запада има своите дълбоки исторически корени, но може да се каже, че от времето на Танзимата тънките нишки и спорадичните докосвания между тези два свята прерастват в траен интерес, в крайна сметка ускорил процесите на турската европеизация и модернизация. Сефаретнаметата или докладите на зачестилите турски пратеничества в европейските столици от началото на ХVІІІ в. отразяват този засилен обмен и са любопитно свидетелство за първоначалното отваряне на Османска Турция към Запада, далеч надхвърлило първоначалните намерения на своите инициатори, завладени от идеята за необходимостта от реформиране на държавата.
В началото на ХХ в. тези усилия продължават с реформите на младотурците след възстановяването на Конституционния режим през 1908 г., а по-късно с коренните промени в характера на турската държава, общество и култура, проведени от Кемал Ататюрк, най-важната сред които е секуларизацията, която до голяма степен осигурява изместването на ислямската религия от водещото й положение във всички сфери на държавния и обществен живот до положението на личен въпрос за индивида (което, разбира се, не става изведнъж и автоматично, напротив, дори и след Втората световна война религията запазва ролята си на социален регулатор в селските райони на страната). Промените засягат практически всички сфери на социалния, политическия, икономическия и културен живот и на практика довеждат до създаването на съвременната турска нация и държава. След смъртта на Ататюрк тя продължава да се движи по пътя към онези норми на управление и социален живот, които характеризират и съвременните европейски държави, макар Турция да е мюсюлманска страна.
Това обстоятелство неведнъж е извеждано на преден план и в горещата дискусия в страните от Европейския съюз, разпалена с поставянето на дневен ред на въпроса за турското членство, за което на 17 декември 2004 беше дадена дългоочакваната в Турция „зелена улица” с определяне датата на старта на преговорите за присъединяване. Струва ми се, че в продължаващия дебат за турското членство в ЕС по един недвусмислен начин се срещат ориентализмът като остатъчно поведение на Запада, и оксидентализма, като ново, настъпателно, еманципиращо се поведение на Изтока спрямо Запада, без да оспорвам Саид в твърдението му, че „отговорът на ориентализма не е оксидентализъм”. При това ми се иска да покажа и някои отделни пластове в отношението на мюсюлманския свят както към Запада, така и към всичко „озападнено”. Защото само тук, според мен, могат да се открият онези черти – враждебност, демонизиране, налагане на ислямски начин на живот в противовес на съвременното битие на модерните или модернизираните общества, които очертават измеренията на оксидентализма.Devam
