Затъмняват ли слънчевите очила и сърцето ви?
"Zaman",22 September 2008, Monday
Всеки човек желае да бъде обичан и уважаван. Това е най-голямото щастие за него. Цял живот се труди, за да може да бъде на по-почитно място и всички да го сочат с пръст. Чрез материалните постижения и поста, който заема, хората биват принудени да го обичат и уважават не защото е човек, а защото според него той е от по-висша класа. Но не бива да се забравя, че човек трябва да бъде обичан не защото е богат, а защото е човек. Обичта и уважението към тези, които виждаме като равни на нас, не е обич, а егоизъм.
Този, който не обича всички, независимо от коя класа са, не може да бъде обичан искрено от другите, а и заслужава това. Понеже това, което е във вътрешността, се отразява и във външността, в облика на човека се отразява и неговото его. Гордостта и високомерието, настанили се в сърцата на хората, опростяват човешките им ценности. Случвало ни се е да излезем на разходка, която е била почернена от спомена за гръмогласния мъжки глас, който се кара с някого по средата на улицата, повтаряйки му: “Знаеш ли кой съм аз? Май не си чувал името ми?” Без да го притеснява това, че го гледат всички хора, които се намират там. Друга случка, която също може да ни се е случила и не можем да забравим, е посещението ни в някое заведение. Спокойната обстановка в него бива развалена от някой недоволен клиент... "Сгреших, че дойдох тук. Защо не обслужихте първо мен? Това нямаше да си го позволиш, ако знаеше какво работя"- повтаря той с висок глас.
Високомерието и надменността се проявяват по различни начини. Понякога се проявяват с един поглед, походка, облекло и слънчевите очила, които носи собственикът им. Те му помагат да прикрие погледа си към другите. Чрез тях той улавя възможността да ги гледа от върха на поста, който си е самоизградил. Тези, които надуват балоните, които са образували с въображението си с въздух от високомерие и надменност, започват да се самоиздигат нагоре. Те вече не стъпват на земята. Но болката от падането отвисоко може да бъде почувствана истински само от този, който е паднал в действителност. За да е в сигурност, човек трябва да стъпи здраво на земята, за да не го заболи някъде, когато падне.
Заслужава ли си наистина усилията, които трябва да бъдат положени, и струва ли си човек да поеме последствията от няколкоминутното удоволствие да гледа отвисоко със скъпите си слънчеви очила хората, които подценява? Не е ли по-изгодно и сигурно използването на очилата на обичта и красотата, които даряват и безкрайно щастие? Не е ли по-хубаво да погледнем живота през тях? Да обичаме човека, защото е човек - най-висшето съдание на този свят, надарено с разум - и му придадем важността, която заслужава? Гледайки през тях, да видим само хубавите неща и да изпитаме удоволствие от всеки миг, който изживяваме. Да бъдем щастливи, въпреки че се намираме под изливащия се пороен дъжд или сме заобиколени от несвършващите се проблеми.
Човешкият живот е много кратък, сякаш един миг. Затова той не заслужава да го пропилеем заради собственото си его. Нека забравим високомерието и надменността и да изтрием значението и мястото им в нашия речник. Те няма да ни допринесат никакво добро!
Нека обичаме искрено хората! Нашата обич ще породи и тяхната обич към нас. Така ще бъдем наистина щастливи! Нека никога не позволим слънчевите ни очила да затъмнят и сърцата ни! Сейджан Карани, Русе
