Турция в слалом между Русия и Запада
17 Септември 2008
Даниел Щайнворт
сп. Шпигел
Лавирането на Турция между различните блокове винаги е било нейната сила – тя търгува с Русия, а с НАТО се защитава. Докато не предложи да бъде посредник в кризата в Грузия, защото сега и двете страни – и Москва, и Западът - предявяват претенции към нея.
62-годишният Владимир Жириновски е най-забележителният десен екстремист в Русия и е голям приятел на Турция, както самият той казва. “Никой не може да те обича толкова, колкото аз”, пя тромавият мъж, който говори свободно турски, пред публика в Истанбул. Междувременно страстта на Жириновски към Турция отново се запали. “Учете руски, не гледайте към Запада, гледайте на север”, обича да призовава той при редовните си посещения в страната. “ЕС не ви иска, но ние ви искаме”, казва Жириновски.
Всъщност Турция и Русия се сближават не само заради енергийните ресурси. За Турция, страната-членка на НАТО - днес най-голямата държава-наследник на Съветската империя е търговски партньор номер едно. Турция получава от Русия почти 70 на сто от потребностите си от газ и 50 на сто от нуждата от въглища. В турската Ривиера - в Анталия и Сиде - има повече руски туристи отколкото германски.
Винаги, когато европейците критикуват правителството на премиера Реджеп Тайип Ердоган, той намеква за другата алтернатива, която има, че страната му би могла да се обвърже и с други, имайки предвид руснаците. Във всеки случай историята би се преобърнала, ако Ердоган наистина направи нещо подобно. Кримската война от 1853 до 1856 година (първата модерна позиционна война с голям брой жертви) беше деветата руско-турска война. Последваха още войни, докато Османската империя не се разпадна. След това Кемал Ататюрк, основателят на съвременна Турция, направи всичко по силите си, за да изолира работата си от агентите на Сталин.
Като регионална сила Турция винаги е гледала към Запада. Правителството на страната предложи през 1999 година свои войски при конфликта в Косово със сръбския шовинист Слободан Милошевич. Освен това турците, както и европейците, поддържат добри отношения с Израел. И те, както и Западът, се противопоставят на ядрените амбиции на Иран. Преди две седмици турският външен министър Али Бабаджан подписа с арабските страни от Персийския залив меморандум за взаимно разбирателство в сферата на стратегическия диалог, който е насочен срещу теокрацията в Техеран. Турците бяха тези, които форсираха петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, по който се транспортира каспийски петрол за Европа, заобикаляйки Русия и Иран. Независимо от кипърския конфликт, от външнополитическа гледна точка турците са всъщност нещо като пример за европейците.
Рядко обаче балансът между Европа и Русия е бил толкова труден както след войната в Грузия. Правителството на Ердоган се застъпи за териториалната цялост на малката република, точно както Европейският съюз и САЩ. Петролопроводът от Каспийско море “се грижи” за общите интереси с Тбилиси. Това обаче имаше последици.
В средата на август “руската империя” започна да наказва Анкара. Оттогава митничарите на грузинско-руската граница претърсват щателно турските ТИР-ове, по границата се струпват стотици камиони. Говори се за загуби от 500 милиона долара. Руският външен министър Сергей Лавров обеща скоро да бъдат прекратени “технически необходимите” контролни проверки.
Великата сила веднага намира достатъчно поводи, за да се ядоса на поведението на Турция. След като започна кризата в Кавказ например американски и европейски кораби на НАТО кръстосват Черно море. На Лавров направи лошо впечатление това, че корабите щели да транспортират помощи за грузинското пристанище Поти. Той окачестви струпването на флотата на Запада като “дипломация на канонерките” и настоя турците, които контролират достъпа до проливите Босфора и Дарданелите, да ги контролират по-добре. Съгласно едно международно споразумение - Конвенцията от Монтрьо, подписана през 1936 година - бойните нечерноморски кораби трябва да напускат Черно море до 21 дни. САЩ обаче също останаха недоволни, тъй като турците, позовавайки се на същата конвенция, отказаха да разрешат преминаването през проливите на други крайцери. Според обясненията им те просто били твърде големи.
“Добре дошли в хладната война”, така турският журналист Дженгиз Актар описва новата дилема на страната си. След края на Студената война Турция разпростря пипалата си във всички посоки на света. Сега обаче отново трябва да се определят приоритетите. “Искаме ли да постъпим като северната ни съседка и чрез война да въдворяваме мир? Или искаме да бъдем като Европейския съюз и да правим политика с мирни средства?”, пита Актар. Регионалната сила Турция предпочита ненапрегнатите отношения, тъй като гъвкавостта й е най-големият й коз. Всички врати пред нея са отворени. Тя открай време поддържа добри контакти със САЩ, Европа и Израел. След края на Студената война тя разшири сферата си на влияние към “тюркските си братя” в Централна Азия. Дори изглежда “придърпва” към себе си ислямско-арабския свят, откакто умерено ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на премиера Ердоган е на власт. Това, че турците успяха да инициират непреките сирийско-израелски мирни преговори, се смята за най-големия външнополитически успех на консервативното правителство.
А конфликтът в Грузия? Турският премиер реагира на променената ситуация в Кавказ с инициативата за създаване на Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказ, в рамките на която всички държави в региона трябва да разрешат конфликтите си чрез диалог. Естествено, предлага се в нея да участват освен Турция и Азербайджан, също и противниците Русия и Грузия, както и Армения. Армения е държавата, с която Турция от десетилетия има спор за масовото избиване на арменци през Първата световна война. До днес Анкара отказва да признае геноцида над арменците. Краят на дипломатическите отношения обаче дойде през 1993 година поради друга причина - след като Армения окупира Нагорни Карабах - арменски анклав в Азербайджан. Все пак фактът, че турският президент Абдуллах Гюл замина на 6 септември за Ереван, за да гледа заедно с колегата си Серж Саркисян мач между националните отбори на двете страни, би могъл да се прецени като първото сближаване между историческите врагове.
А Владимир Жириновски? Големият руски националист наскоро пак се отби в Турция. Той нарече НАТО “империалистически клуб” и отново предложи Турция да забрави Европа и по-добре да изкове съюз с неговата страна - “с миролюбивата, състрадателна Русия”.
По БТА
