Вечните напрежения на Балканите
Днес ще стане дума за опита на западноевропейски турци да си построят малък рай в Южен Анадол. И за уникалното качество на хората в балканските страни: те не умеят да се извиняват и да прощават на комшията.
Соня Демир напуснала по принуда родното си село Кафро в Турция. Както много други арамейци, преди 20 години и тя трябвало да бяга на Запад. Днес обаче Соня Демир отново живее в Кафро, където се върна преди близо година.
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:
Стада овце пасат сред ливадите на Тур Абдин, едно голо високопланинско плато в Южен Анадол близо до турската граница със Сирия и Ирак. По пътя се мяркат единствено селяни на магарета. От време на време в небето изгърмяват перките на военен хеликоптер, насочил се към планините, където се укриват кюрдските бунтовници от Работническата партия ПКК. Иначе наоколо цари тишина, самотно и безлюдно е. Когато обаче човек кривне от пътя, на хоризонта като мираж изниква едно вилно селище, което изглежда съвсем неуместно в тази пустош. Тъкмо това е Кафро –
малък оазис с около 20 богаташки вили, ново строителство
Отвън къщите изглеждат разкошни с многобройните си кулички и тераси, а комфортът вътре изобщо не отстъпва на външния вид. В модерната кухня на своята вила Соня Демир прибира чиниите в шкафа и разказва за всекидневието си:
„Занимавам се най-вече с домакинството – готвя, чистя и прочие. Всеки ден към един и половина на обяд излизам на разходка, после отиваме да пием кафе. С две думи – всичко е отлично, тук много ми харесва.”
Соня Демир вече близо от година живее отново в Кафро – селото, където е родена и отрасла. Малко след като нейното семейство избягало, селото напуснали и останалите обитатели. Причината е банална: турската армия вече не била в състояние да брани Кафро срещу набезите на Кюрдската работническа партия ПКК. Семейство Демир и десетки хиляди други арамейци емигрирали на Запад – в случая към Швейцария и Германия. Соня Демир живяла дълго в Гьотинген, отдавна има и германски паспорт, но така и не успяла да свикне окончателно с живота в Германия.
„В Германия също бях много доволна от живота, това не може да се отрече. Винаги обаче изпитвахме носталгия, все си мислехме за нашето село и за родината.”
Тъкмо поради това Соня и нейният съпруг Израил не се поколебали нито за миг, когато турското правителство преди няколко години поканило своите арамейски граждани да се завърнат в страната. По онова време всички мислеха, че войната срещу Кюрдската работническа партия ПКК на практика е спечелена, а Турция трескаво подготвяше демократичните реформи с поглед към еврочленството. За Соня и мъжа й
някогашната родина изглеждала по-привлекателна откогато и да било по-рано
Заедно с още 15 други семейства от Кафро те събрали пари от продажбата на имотите си в Германия и от спестявания и се хванали да възстановят родното си село на платото Турд Абдин. Преди година и половина осветили новото си селище, издигнато точно до развалините на някогашното село. Заедно с възрастните, в Кафро пристигнали и децата, повечето от които били родени и отрасли на запад и тепърва трябвало да учат турски език, за да могат да ходят в местното училище. Илона, 13-годишната дъщеря на Соня, приема съдбата си философски:
„И тук гледам точно толкова телевизия, колкото в Германия, играя на същите компютърни игри. И футбол продължавам да играя, макар че още нямаме истинско игрище. Нищо, ще си направим. Почти всичко е същото, само хората тук са доста по-различни от хората там.”
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:
Сателитните антени по покривите на вилите в Кафро приемат главно германски телевизионни програми, във всекидневните вътре се сервира не турски чай, а германско кафе.
Десетилетията, прекарани в Германия или Швейцария са оставили дълбоки следи у арамейските семейства
завърнали се вкъщи. Така смята и Яхко Демир, председател на тяхното сдружение, който разказва и за трудностите по време на изграждането на селището:
„Имахме много проблеми най-вече с точността, със спазването на сроковете и обещанията. Тукашните фирми просто не умеят да работят сериозно и да спазват сроковете. А ние сме свикнали с европейската култура и тукашният хаос ни се виждаше много, ама много странен.”
Днес жителите на Кафро се тревожат само от едно: от войната срещу ПКК, която от две години отново се разгаря. В момента боевете все още се водят главно в съседната провинция Сърнак, но в околностите на Кафро все по-често също има инциденти. Бунтовниците атакуват най-вече петролопровода към Ирак, който преминава съвсем наблизо. Тоест, някогашните бежанци и днес са далеч от мира, за който винаги са мечтали, казва Яхко Демир:
„Всеки ден може да се случи нещо, никога не е съвсем спокойно. Вчера например от сутринта до вечерта на всеки пет минути прелитаха хеликоптери. Напред-назад, напред-назад над селото. И хората си ги е страх, нали така.”
За дебнеща опасност и отколешни съседски конфликти
става дума и в есето на Йорг Хафкемайер, посветено на някои тъмни страни от балканския регионален манталитет:
Тези гранични територии открай време са едни и същи. Необозрими, диви и опасни. Дъхът ти спира от красотата им. Тук се срещат Черна гора, Албания, Косово и Македония. На 1200 метра над морското равнище. Гола пустош със стръмни склонове. Белоснежните върхове искрят на слънцето. Хората, доколкото ги има, сякаш са се вкопчили в скалите. Поколение след поколение, вече седем века войни, смърт, прокуждания. Тук всички са и жертви, и палачи. До ден-днешен. А от това нещата не стават по-лесни. Повечето народи на Балканите открай време притежават едно уникално качество: те не умеят да се извиняват. Не умеят да прощават и да приемат прошка. Не умеят да губят. Това са горди, страстни, обсебени хора, които непрекъснато живеят в опасност и създават опасност за съседите. Същото важи за албанците и сърбите, за хърватите и черногорците, за македонците и словенците. Дали не е време да се променят? Трудно ще им бъде. Нищо, че останалият свят и най-вече Европа ги натиска. Когато е необходимо – и със сила. Обикновено обаче с награди. Дано по-често – с разбиране и търпение. Най-вече по отношение на Белград и сърбите. Но също така на Прищина и косоварите. Авторът на една от най-великите речи за Европа е индиец. Либерален аристократ, без съмнение със симпатии към социализма. Човек, който познаваше някогашната Югославия и беше приятел с Йосип Броз Тито. На 14. юни 1956 Джавахарлал Неру произнася следните думи в замъка Петерсберг край тогавашната западногерманска столица Бон:
„Всички знаем, че съседни страни, които добре се познават, често пъти упорито воюват едни срещу други. И
колкото повече се опознават, толкова по-малка е търпимостта помежду им
Очевидно има нужда от определени морални критерии, от морални представи. Ако продължаваме да говорим само с политически термини и в икономически категории, ние не бихме могли да обясним света такъв, какъвто е днес.”
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:
Пророчески думи на Джавахарлал Неру отпреди 50 години, които имат валидност и днес. На Балканите гражданските общества не могат да възникнат по заповед от вън. Те трябва сами да се развият. Страните от региона имат много общо помежду си: национализма, гордостта, съпротивата срещу мултиетническото общество, расизма, корупцията, военнопрестъпленията. Само едно нещо ги разделя: прекалено добре се познават. Косовските албанци искат независимост от Белград, но сръбското правителство не е съгласно. То даде независимост на Черна гора, която воюва заедно със Сърбия срещу косоварите, но самите косовари не признава. Управляващите в Прищина направо побесняват от този факт. Ако обаче те получат суверенитет, същото ще поискат и хората в Сръбската република в Босна и Херцеговина. Тяхното правителство току-що се извини на несръбските си съграждани за военнопрестъпленията, извършени в периода 1992-1995 година и най-вече – заради убийството на 8000 мюсюлмани през 1995. В продължение на дълги столетия това е първото подобно извинение на Балканите. Значи надежда все пак има. Значи и на Балканите хората могат да приемат, че са причинили другиму незаслужени страдания. Да, вече има такива хора. В общия случай обаче в малките държавици, които възникнаха след разпадането на Югославия, чужденецът е приемлив единствено като турист. Всяка от тях си има национален флаг. Всяка си има химн. Всяка си има национални герои със съответните паметници. И, разбира се, свой собствен език. Някогашният литературен сърбохърватски език постепенно изчезва. Малките държавици държат на своята езикова независимост и на преводаческото посредничество помежду си. Вече предстои официалното въвеждане и на черногорски език, защото няма как – черногорците не бива да говорят сръбски. Нищо, че всеки гражданин на микроскопичната република всъщност прави точно това.
Inform,06.07.08
