Турция: завръщането на отоманизма,15.07.08
15 Юли 2008
в. Заман
Разходката по улиците на старата имперска столица Истанбул е истински празник за провинциалист от Анкара като мен. Почти всеки ъгъл на този град ни предлага дълбочина, история и мистика, които толкова крещящо липсват на нашата официална, почти изкуствено модерна столица. Но контрастът между двата града не се ограничава само в тяхното историческо минало и паметници. Неоотоманизмът, възраждането на интелектуалната легитимност на Отоманската империя, е в пълен подем в много от по-големите турски градове. Истанбул най-ефективно ни показва интелектуалното завръщане на отоманската култура в нашия обществен, културен и политически живот. За половин ден лутане около джамията “Султан Ахмед”, няма как да не забележиш рекламите на различни “Отомански клубове”, фондации, изучаващи отоманската история или други знаци на видимо възраждане на нашето отоманско минало.
Миналата седмица забелязах, че турските Военновъздушни сили са върнали отоманския герб, години наред смятан за символ на ислямизма/отоманизма, днес най-видимо демонстриран на стикери по колите в големите турски градове. Турските военни музеи днес открито излагат отоманския герб като част от нашето военно-историческо наследство. Това разбира се са много здравословни процеси. Но те бяха анатема само преди десетилетие, когато символите на османското наследство все още бяха третирани като знаци на назадничавост, опасно ислямски.
Какво се случва в Турция? Защо Осман (султан Осман I - основател на Османската (Отоманската) империя ок. 1299 г. - б.р.) се завръща така мощно, че никоя част на обществото не може да го отрече или да му се противи? Причините са няколко. Най-значимата причина е че фундаментално, доктрините на републиката се оказаха неспособни да отговорят на моралните и етични нужди на турското общество. Републиката беше успешна в създаването на политическа суперструктура, която осъществи завоя и направи възможно превръщането ни в модерна държава. Републиката също така извърши реформи, които може би превърнаха Турция в многопартийна демокрация. При все това, стилът на републиката е авторитарен, той не успя да проникне дълбоко в турското общество и си остана преди всичко проект на елита. Големи части от Турция останаха извън досега на републиканския проект за реформиране на Турция отгоре надолу. Най-значимият дефицит на републиката беше невъзможността й да наложи светска етична система, морален кодекс, който да отговори на нуждите на турското общество. Не всичко е мрачно - в някои области националното строителство беше успешно, но дори и тези постижения са ограничени. Критична точка беше дискредитирането на марксистко-социалистическия модел с разпадането на Съветския съюз. Неспособна да реагира адекватно на множеството промени, в това число на глобализацията, турската нация-държава премина в отстъпление. Световният възход на политиката на идентичностите и съпътстващият го акцент върху религията продължават да накърняват интелектуалната легитимност на републиката, която беше основана върху светска, унитарна държава с конституционно гражданство. Тъкмо под действието на тези тенденции неоотоманизмът набра значителна скорост в Турция.
Във външната политика, от Босна до Крим и от Карабах, турците постоянно се подсещат за едно явно дефинирано отоманско геополитическо пространство. Отвътре - навън, неоотоманизмът се завръща като доктрина на турския елит. Турското духовно възраждане е предопределено да продължи - както каза преди време известният турски писател Джемил Меридж, не чрез разграничаването ни от миналото, а напротив, чрез обхващане на нашето богато и разнообразно отоманско минало и култура и съчетаването им с позитивните и модернистични достижения на републиката.
Възраждането на отоманизма сред турския елит следва две паралелни тенденции. Първо, той е предизвикателство пред позитивистко-модернистката републиканска интерпретация на турската история, основана на отказа от [османскотo] наследство и на традиционното разграничаване от всичко отоманско. В тази посока отоманизмът носи известна доза самочувствие, като дава един поглед не толкова национален, но и регионален и легитимира турските интереси в едно определено отоманско геополитическо пространство.
Второ, отоманизмът предизвиква значително напрежение сред националистически-параноичните среди, които са болезнено подозрителни по отношение на влиянието му върху глобализацията и курса към ЕС. Това напрежение е особено видимо в областта на външната политика и в разговорите за по-нататъшната демократизация на Турция. Докато неоотоманската школа залага на нормализиране на отношенията с арабите, мюсюлманите и кюрдите, което отоманският космополитизъм благоприятства, другият лагер разгорещено се съпротивлява на такъв подход.
От либерална гледна точка неоотоманското мислене, особено във вътрешно-политически контекст в по-прогресивно. Това най-явно се илюстрира от факта, че повечето мюсюлмани-демократи (членовете на Партията на справедливостта и развитието) приемат неоотоманизма. Те се обявяват за една по-отворена, прозрачна и демократична Турция, и по този начин предизвикват статуквото.
Разбира се, най-големите интелектуални битки са за интерпретацията на турската история. Докато султан Абдул Хамид е символ на най-голямото зло и назадничавост за републиканците, той е смятан за вдъхновяващ визионер от неоотоманистите. Неоотоманистите много по-лесно приемат арменския въпрос, докато републиканците са упорито против всеки компромис на тази тема. Също така, неоотоманистите срещат по-малко трудности да разберат турските граждани кюрди.
Друг ясен контраст може да бъде отбелязан в концепцията за външната политика. Докато неоотоманският подход гледа към отоманската геополитическа зона и няма никакви притеснения да бъде активна страна в този географски регион, традиционно консервативните външнополитически среди не желаят да нарушат комфорта си и биха се задоволили да останем незначителен играч.
Няма съмнение, че събитията при нашите непосредствени съседи помагат на неоотоманистите да заздравят позициите си. Балканите, Черноморският регион, Кавказ и Средният изток са горещи точки, в които Турция трябва да стане по-активна. Въпреки това, възходът на неоотоманизма във външната политика не може да бъде обясняван единствено с развитието в нашето непосредствено съседство.
Влиянието на отоманизма в турското общество ще продължава да расте. Предизвикателство пред анализаторите на Турция е да видят дали неоотоманизмът ще се превърне в стройна и ясно артикулирана идеология, която ще придобие интелектуална легитимност да промени Турция както вътрешно, така и в регионален план. Едно нещо обаче е сигурно: Осман се завръща и е на път напълно да се освободи от досегашната си идеологическа интерпретация, много несправедлива към него.
*Суат Киниклиоглу е народен представител от управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Зам. председател на ПСР по външната политика и говорител на Комисията по външна политика на турския парламент. Офицер от турската армия - ВВС. Работи като експерт и политически изследовател в различни турски и международни институции. Директор на фонд “Маршал” на САЩ в Анкара. Редактор, журналист и коментатор за редица водещи турски вестници.
Превод: templar.blog.bg. Oригиналният материал може да се намери тук.
