Рано или късно Турция ще бъде част от ЕС
Живея с бодигардове
Мразя да меря с аршина на политиката, казва Орхан Памук
Нобеловият лауреат Орхан Памук е звездата на турската мегапрограма на Франкфуртския панаир на книгата. На 60-ото му юбилейно издание, което се провежда от 14 до 19 октомври, участват над 700 творци от южната ни съседка. По този повод именитият писател даде ексклузивно интервю за един от най-големите немски сайтове за диалог с арабския свят www.qantara.de. Памук разказва пред журналиста Райнер Траубе за начина, по който Нобеловата награда е променила живота му, за политическите си възгледи и за най-новия си роман. Скандалният писател е голям противник на крайнодесните настроения в родината си.
Орхан Памук
ФОТО АП
- Когато научих за наградата, първата ми мощна и импулсивна реакция беше да споделя с агента си, който ми беше съобщил новината, че животът ми няма да се промени. Сега разбирам, че съм бил прекалено голям оптимист. Наградата промени живота ми коренно, но не и трудовите ми навици. Все още съм посветен на ставането рано сутрин, последвано от писане и стриктно спазване на личния ми график.
Но станах по-известен
Книгите ми намериха много нови читатели. В известен смисъл това направи нещата по-трудни за мен. Сега всичко, което правя, се мери с аршина на политиката, и то в степен, в която не съм очаквал.
- Когато във Франкфурт ви връчиха наградата за мир на панаира на книгата, казахте, че Турция мечтае за Европа, а Европа не може да се дефинира без Турция. Все още ли сте на това мнение?
- За съжаление преговорите между Турция и ЕС позамряха през последните няколко години. Вероятно причина за това са ултрадясното крило в турската политика и блокираните от армията пътища към Европа. Разбира се, и консервативните настроения в западната част на Стария континент оказват влияние. Германия и Франция не искат да видят Турция в ЕС. С други думи, проблематично е дали има смисъл на този етап да продължаваме с усилията да станем част от съюза. Преди три години нещата изглеждаха далеч по-оптимистично. Сигурен съм обаче, че рано или късно Турция ще бъде част от ЕС. Засега, уви, съм силно разтревожен от ситуацията. Но няма да се вълнувам прекалено, нито пък да плача. Все пак съм писател, измислям фикции. Ако нещо е способно да ме разстрои до плач, то ще е не друго, а красотата на някоя моя книга.
- Напук на красотата на книгите ви, срещу вас има много заплахи от страна на турските ултранационалисти и религиозни радикалисти. Отразява ли се това на личното ви битие и, разбира се, на интелектуалния и културен живот в Турция?
- Да, разбира се. Това оказва доста сериозно влияние върху целия ми живот. На практика живея с бодигардовете си, а това не е никак хубаво. Така че се притеснявам доста както за крайно десните националисти, така и за някои клиентелистки медии в Турция, които продължават да ме атакуват и да правят кампании срещу мен. Въпреки всичко, а може би тъкмо заради всичко това,
повече от шест месеца съм извън страната
Преподавам в Колумбийския университет един семестър всяка година. Откакто книгите ми се публикуват по цял свят, обичам да ходя и по много конференции. Последните две години почти изцяло съм бил извън Турция. Вероятно това е свързано и с Нобеловата награда малко или повече. Но ето, върнах се в Турция. Още съм по улиците на Истанбул, със или без бодигардовете си. И ще продължа да пиша истории за истинския Истанбул, където има много човечност.
- Изглежда, търсите баланса между живота в Истанбул и пътуването, между политически ангажираната личност и артиста...
- Определено. Това е и което трябва да правя. Не съм изгнаник в крайна сметка. Макар да се опитват да ме изкарат такъв. Пътувам по света, защото така искам. Ако желанието ми е да съм в Турция, ще съм там 365 дни в годината, стига да ми харесва така. В Ню Йорк ми е добре по време на семестрите. Но отказвам да се превръщам в жертва. Може би защото идвам от страна с култура, която никога не е била колонизирана насилствено. Затова и не ми е приятно да гледам на себе си като на жертва на някакви международни заговори и още по-малко на турската държава. Аз съм здраво стъпил на двата си крака, щастлив съм и продължавам да пиша. Така гледам на живота си.
- Значи не се виждате в ролята на строител на културни мостове.
- Мостът е клише, което ми се вменява постоянно само защото съм турчин. Първото нещо, което всеки отбелязва, когато стане дума за родината ми, е, че се намира между Изтока и Запада. За да построиш обаче мост към Запада, трябва да разбереш хуманността на източната култура, да различиш контурите на сенките й, да надникнеш в мръсните й мрачни ъгли, да познаеш неразумните й ценности, подбуди, надежди за бъдещето, баналните й ежедневни каламбури, слабостите и мизерията й. Моята работа е първо да съм наясно с всички тези неща, преди да заявя гордо, че съм построил мост между Изтока и Запада. Аз не се пъча по подобен политикански начин. Освен това преди всичко съм човек на литературата. Да, книгите ми имат своите философски аспекти. И да, често влизам в ролята на съдник и критикувам различни култури и политики. Но преди всичко пиша истории. Истории за хора.
- Книгата, която представяте на Франкфуртския фестивал тази година, се казва "Музеят на невинността".
Вдъхновяваща история за любов музеи и Истанбул. Това е може би първият роман в света, който разполага и със собствен музей.
- Да, така е. "Музеят на невинността" е не само роман, но и съвсем истинска веществена експозиция. Шест години събирах разни неща. Купих и къща, в която да ги складирам. Историята на книгата разказва за заможен 30-годишен мъж от хайлайфа, който се влюбва в 18-годишната си втора братовчедка. И понеже няма как да й поиска ръката, той започва да събира вещите, които тя докосва, и създава своеобразен музей на любовта им. Проектът ми съчетава художествения текст с реална изложба. Но експозицията не е илюстрация на романа. Предполагам, че това са двете репрезентации на една и съща история.
- Все пак вътре има много неща, свързани с книгата. Когато ги види човек и ги докосне, сякаш общува с живата памет на романа. В края на историята ви главният герой Кемал казва, че искал всички да знаят, че е живял щастливо. Орхан Памук щастлив ли е?
- Животът ми е прекрасен, а аз съм извънредно щастлив. Щастлив съм, защото творбите ми общуват с хора от цял свят на 58 езика. Те четат, каквото и да напиша. И съм още по-щастлив, че книгите се раждат от сърцето ми. Точно това си представях, когато бях на 25 и си казвах, че това е най-голямото щастие на света. Затова зарязах изобразителното изкуство и станах писател. Трябва да призная, че всичките ми фантазии за слава и успех се сбъднаха. Дори повече от това. Аз съм един щастлив писател.
Преведе Димитър Божанов
Inform,08.10.08
