Една българска балерина в Турция
Коленето на теле на улицата е първият ми шок от Истанбул
Автор Кадрие Джесур
От 2004-а преподава класически балет в частно средно училище по изкуствата „Пера”, Истанбул. Това е първото в Турция частно балетно училище.
- Спомням си вълненията в Пера, преди да заминете за Пловдив. Как мина и какво ви донесе участието там?
- Международният балетен детски фестивал се проведе в Пловдив между 4-7 юни. Участваха 246 деца от 7 страни. За мен това беше много отговорно участие, защото представяхме Турция. Емоционалното изживяване беше прекрасно, разбира се, още повече, че се върнахме с първата награда от конкурса. Нашата ученичка Мерйем Дилара Шенгюл я получи като солист, а Данаи Иляду заслужи поощрителната, понеже конкурсът няма учредени втора и трета награда.Доволни сме.
- Вие сте българка, как се озовахте в Истанбул?
- През 1999 г. разбрах от наши приятели, че центърът по изкуства „Пера” търси преподавател по балет. По това време имах балетен клас в средно училище по изкуствата „Добри Христов” във Варна. Изпратих автобиография и видеокасета с екзерсис и участие в концерти на мои ученици и ме поканиха за интервю в Истанбул. Предложиха ми добри условия за работа. Така вече 8 години семейството ни живее в Истанбул. Съпругът ми преподава в Тракийския университет в Одрин, а дъщеря ни учи в училището към Руското консулство.В началото беше трудно. Имаше неща, които ни шокираха. Например: малко след като пристигнахме, в Турция празнуваха Курбан байрам и точно под прозореца ни на една тясна уличка доведоха едно теле, вързаха го, заколиха го, разфасоваха го на части и след това с маркуч измиха улицата. Това се случи в центъра на Истанбул на 100 метра от Операта, и тогава се смяташе за нормално. Сега е забранено и животните се колят само на определени за целта места. Или друго: една година след като пристигнахме имаше преброяване на населението. В Истанбул процедурата е следната: всички магазини, банки, училища и т. н. са затворени, навън могат да излизат само преброителите, а всички останали стоят вкъщи и чакат да ги преброят. По улиците има полицаи, които съблюдават наредбата да се спазва. Забраната за излизане навън важи и за чуждите туристи.
- Имам сериозни основания да следя вашите изяви от години и си мисля, че сте една от най-добрите в Истанбулските школи. Как го постигате?
- За разлика от България школите по изкуства в Турция са частни. Те се самоиздържат, не получават никаква финансова подкрепа от държавата, а освен това плащат и данъци като търговски дружества. При тези условия е много трудно да се даде качествено балетно образование на децата, защото, освен че отнема цялото им свободно време, това образование струва много скъпо. А възможностите за професионална реализация в Турция не са много големи. Затова частните училища по балет са в голяма степен аматьорски. Да се работи професионално в такова училище е много трудно. През първите години много от родителите прекратяваха договорите си с училището, въпреки че децата искаха да продължат да се занимават с балет. Родителите не можеха да оценят работата ни: не смятаха, че балетът може да бъде сериозно занимание. Тогава започнах да правя открити уроци и репетиции, да обяснявам, заедно с децата учех и родителите. Така постепенно нещата потръгнаха, старите ни ученици обясняваха на новите, родителите на старите ученици – на родителите на новите. Започнаха да се отнасят с уважение към работата ни и да й отдават цялото си свободно време.
- Бихте ли описали отношението към балета в Турция?
- Балетът не е традиционно за Турция изкуство. Той започва да се развива, когато Турция възприема европейския политически модел на управление. Но по своята същност европейската култура е една християнска култура и дори днес религията да няма такова значение, каквото е имала през вековете, християнските светоглед и естетика са залегнали в основата на съвременното европейско изкуство. Турция, макар и управлявана по европейски модел, е мюсюлманска държава и естетиката и културните й традиции значително се различават от европейските. Както Европа не познава турската и мюсюлманска естетика, така и за Турция остават чужди европейските културни традиции. Въпреки това в Турция има много талантливи творци както в балета и танцовото изкуство, така и в литературата, музиката, киното и т. н. И ако тези творци съумеят да излязат от рамките само на своите културни традиции и започнат да мислят глобално, те могат да създадат и създават произведения, предизвикващи интереса на световната културна общественост. Пример за това са Орхан Памук, Сертаб Еренер и др. Така, запазвайки своята самобитност, турското изкуство, както и турската култура изобщо, може, трябва и понякога успява да бъде част от глобалната световна култура.
- Какво българско ви липсва в Истанбул и какво много ви задържа там?
- Какво българско ми липсва... Зеленината на България, снегът, Коледа, приятелите... Много неща. Истанбул е космополитен град, с много млади хора, град, който никога не спи, град, който предоставя много възможности за развитие. България ми липсва, когато съм в Истанбул, Истанбул ми липсва когато съм в България.
- Поддържате ли диалог с местните българи в Истанбул, как живее общността?
- Българите, които от поколения живеят в Истанбул, наброяват около 500 души. Те носят български имена и ревностно спазват всички християнски обичаи. За съжаление обаче тъй като в Истанбул няма българско училище по-младите от тях не знаят български език. Дано след като България вече е в Европейския съюз тя да може да стане за тях родината, чиито традиции, обичаи и език тези хора, въпреки трудностите които са срещали, да запазят и занапред.
Даниела Христова е доволна от работата си с децата от балетното училище в Пера, Истанбул.
