Орхан Памук: Футболът е по-бърз от думите
Часове преди старта на Евро 2008 лауреатът на Нобеловата награда за литература Орхан Памук разказва за своите футболни пристрастия, за отражението на турския национализъм върху футбола и как спортът е направил Турция част от Европа през последните 50 години.
- Г-н Памук, ще гледате ли мачове от европейските финали?
- Разбира се, и много трудно ще приемам загубите на Турция. Ще бъде твърде деморализиращо. Когато „Фенербахче” игра с „Челси” на четвъртфинала на Шампионската лига, изключих телевизора през второто полувреме, защото губехме. Беше тъжно да гледаш как нашите момчета губят топката, все едно са деца.
- Вие фен ли сте?
- Бях като дете. Онова, което се случваше в нашата къща, днес би било описано като фанатизъм. Единият ми чичо подкрепяше „Галатасарай”, другият бе фен на „Бешикташ”, а баща ми и цялото ни семейство – на „Фенербахче”.
- Баща ви водеше ли ви на стадиона?
- Да, много често. Но онова, което си спомням, не са головете. Най-впечатляващо бе излизането на играчите на „Фенербахче” на терена преди мач. Викаха им „канарчетата” заради цвета на екипите. Все едно излизаха на терена от някаква дупка. Харесваше ми. Беше поезия.
- Защо „Фенербахче”?
- Това е като религията. Няма „защо”. И до днес мога да изрецитирам целия състав на „Фенербахче” от 1959 г. на сън да ме бутнете. Естествено, по някакъв начин аз се идентифицирах с баща ми. Винаги стояхме на главната трибуна близо до ложата с ВИП-гостите, които изглеждаха като капиталисти от пиеса на Бертолд Брехт. По време на мача те пушеха пури – знак за голямо богатство по това време. Заради бриза, който постоянно духаше от Босфора, пушекът идваше към нас и очите ни сълзяха. Псуваха футболистите при всяка грешка, все едно псуваха общите си работници. Беше ужасно.
- Защо? Това често се случва на стадионите.
- Те не ги ругаеха, както го прави един разочарован фен, просто защото нямаха любимци на терена, както аз имах. Понякога те дори си говореха за бизнес и не гледаха мача. За мен това бе обидно към играчите.
- Кои бяха твоите герои?
- Събирах си картинки от дъвки, които наскоро опитах да продам по eBay. Всеки понеделник си изрязвах статии за „Фенербахче” от вестника. Всъщност, голяма част от детството ми премина в гледане на снимки, на които топката преминава голлинията, а бедният вратар не може нищо да стори.
- Самият вие играл ли сте футбол?
- Никога в клуб, но често по улиците на Истанбул, преди и след училище.
- Бяхте ли добър?
- Не искам да бъда скромен. Имах талант, но никога не съм бил мускулест. Да си фантазирам, че играя в голям отбор бе по-важно за мен, отколкото да играя. Тези детски фантазии определят нашите образци в живота. А аз бях футболна звезда в тях. Мечтаех, че „Фенербахче” играе в турнира за КЕШ, аз влизам в 89-ата минута и, естествено, бележа победния гол.
- Немския културен критик Клаус Тевелайт веднъж написа, че футболът е отворил врата към света за него.
- Разбирам го, но в моя случай футболът ме отвори към обществото. Първо ме сближи с брат ми, които е само 18 месеца по-голям от мен. Използвайки лимки върху килима, ние изигравахме наново целия турски шампионат и европейските мачове. Един от нас се правеше на радиокоментатор, описвайки какво се случва на килима на въображаемата аудитория. Всяка лимка бе известен играч. Когато той объркаше нечие име, аз му казвах с жестове, че е сгрешил – за да не преча на милионите слушатели по радиото…
- Защо това радио е било толкова важно?
- Това беше медията, която предаваше мачовете. Радиокоментаторите ни научиха да слушаме и в същото време да си представяме какво се случва. В края на XVIII век Гьоте пътувал до Италия, където видял „Тайната вечеря” на Леонардо да Винчи. По онова време хората в Германия били чували за тази картина, но нямали визуална представа за нея. Когато се върнал, Гьоте написал впечатленията си. Има гръцки термин за това – екфраза, или изразяване на образ чрез думи. Футболните радиокоментатори действат на същия принцип. Ясно е, че репортерът винаги е след събитията и затова трябва непрекъснато да редактира думите си. Футболът е по-бърз от думите.
- Мислили ли сте някога да пишете за футбола в буквалния смисъл?
- Стадионът е сцена, на която драмата се разгръща напълно по начина, по който древните гърци са си го представяли, а една сцена може да представи цяло първенство. Футболът обаче е визуално преживяване, докато литературата е вербално. Това усложнява нещата. Освен това не обичам този журналистически подход – историите за мафията, например, защото аз вярвам в своята детска мечта и предпочитам да не знам колко корумпиран е спортът днес. И все пак, футболът игра важна роля в моя роман „Черната книга”, излязла през 1990 г. Един от персонажите там издирва жена си в Истанбул в началото на 80-те. В оригиналната версия той чува, че Турция губи от Англия на свой терен, а гостите не спират да бележат голове. През 80-те Турция загуби два пъти от Англия с 0:8. Те направо ни измъчваха на терена, а пресата на Острова ни скъса от подигравки, че не сме имали истинска зелена трева за първия мач в Истанбул. За мен тези загуби бяха метафора за състоянието на държавата ни и се чувствах унизен. Впоследствие аз махнах тези пасажи от книгата, защото тя и без това стана много дебела. Но днес съжалявам.
- Какво казва състоянието на турския футбол за държавата днес?
- Бившият португалски диктатор Антонио Салазар също използваше футбола като средство да контролира страната. Приемаше играта като опиум за масите и като начин да ги контролира. Щеше да бъде хубаво да е така и у нас. Тук футболът не е опиум, а по-скоро машина за производство на национализъм, ксенофобия и авторитарно мислене. Вярвам също, че не победите, а загубите провокират национализма.
- Защо е така?
- Национализмът се ражда от катастрофи, независимо дали са предизвикани от земетресения или от загубени войни. В романите си Толстой пише как войната срещу Наполеон е помогнала на руснаците да намерят своята идентичност. Онова 0:8 срещу Англия бе подобна катастрофа за нас.
- Турците станаха трети на Мондиала преди 6 години.
- Това е така, но после не се класирахме за следващото световно първенство и дори нападнахме швейцарските футболисти на терена. Това бе неетично и неприемливо, особено по начина, по който турската преса реагира. Те обвиниха за провала съдиите и измислиха всякакви конспиративни теории. Ужасно! Днес турският футбол служи на каузата на национализма, но не и на нацията.
- Турция ще играе квалификации с Армения тази есен. Дебатите за арменския геноцид вероятно ще тежат върху този мач. Какво очаквате да се случи?
- Турция ще спечели, защото отборът ни е много по-силен. Надявам се това да се случи. Разбира се, ако турците загубят, ще могат да кажат: “Не е толкова зле. И арменците са хора като всички нас.” Дали е възможно такова отношение? Не, не съм толкова наивен.
- Какво може човек да научи от футбола?
- Много. Например, че има и други страни и хора с различен цвят на кожата; хора, които са подобни на нас и които трябва да уважаваме. Футболът може да ни научи, че дори отделните играчи да са слаби сами по себе си, отборът би могъл да успее, ако играе разумно. А също и че не трябва да нападаме някого физически, когато преживеем тежка загуба. И още нещо: ако френският президент Никола Саркози казва, че Турция не е част от Европа, ние бихме отвърнали, че „Фенербахче” е част от Европа вече 50 години.
- Но турският национален химн все още се изпълнява преди мачовете на „Фенербахче”.
- В детските си години още разбрах, че няма радост от футбола, ако не си в общност. Но е трудно, когато тази общност има проблеми с идентичността си. Това е, защото преживяхме всякакви възможни форми на националистически преувеличения, включително и днес в Турция. Нашите различия с Европейския съюз не са разрешени, нито проблемът с кюрдите.
- Футболът не ви ли направи самотен?
- Аз все още подкрепям моя клуб, но това е по-скоро безусловната реакция на кучето на Павлов, когато видя цветовете на „Фенербахче”. Макар че националният селекционер Фатих Терим е ултранационалист, аз пак ще викам за родината си по време на европейското първенство. Но дали съм фен? Вече не.
- Защо? Какво се случи?
- Аз станах писател през 80-те, живях и в САЩ. В един миг вече не знаех дори кой е спечелил купата на Турция. Освен това турският футбол е много слаб. Вече няма обожествявани герои, а само губещи. Например, вратарите играеха важна роля в националния тим до 90-те, тъй като противниците ни бяха почти винаги по-добри в международните срещи. Те винаги можеха да спасят нацията. А и в крайна сметка, насладата от футбола е част от някакъв обществен контекст, а аз загубих вяра в този.
- Албер Камю казва за дните си като вратар: „Всичко, което знам за морала и задълженията, дължа на футбола.”
- О-о, стига! Това може да е било вярно в Алжир през 30-те, но днес е наивно. Моралът вероятно е последното нещо, което бихте научили от футбола в наши дни.
