Спасение или жълт картон получи Ердоган на 30 юли
12. 08. 2008 
Спасение или жълт картон получи Ердоган на 30 юли
На 30 юли Конституционният съд (КС) в Турция отхвърли иска на прокурора в Главна касационна прокуратура Абдурахман Ялчинкая за закриването на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) за антисветска дейност. С това видимо се приключи четиримесечната криза, в която изпадна Турция след заплахата за забрана на най-популярната и самостоятелно управляваща партия. Ситуацията беше изключително напрегната до последния момент, тъй като традицията за подобен тип отсъждания беше в полза на закриването на ПСР. Статистици отбелязаха, че в Турция висшият правораздавателен орган е преустановил съществуването на цели 24 партии, повечето от които са обвинени в антисветска дейност. Значителна част от активистите, създатели на тези субекти, също бяха поставени извън политиката. В това число попадна и духовният баща на сега управляващите – бившият премиер Неджметин Ербакан.
Непоставянето на ПСР извън закона е факт, който показва, че твърде много неща са се променили в Турция от десет години насам, когато конституционните магистрати взеха противоположно решение по сходен казус. Анализаторите започнаха да търсят причините за снизхождението на съдиите, а те безспорно са от политически характер. По индиректен начин този факт признава дори председателят на КС Хишам Калъч, който отбелязва, че е гледал няколко дела за забрана на политически партии. Той призна също, че дефиницията на понятието „демократични критерии” зависи от самите политици. Калъч обаче забравя да спомене, че магистратите са тези, които следва да ги прилагат.
Редица коментатори считат, че безпрецедентната победа на ПСР през юли 2007 г. на парламентарните избори и респективно нейната популярност са в основата на оцеляването й. В действителност партията на Ердоган се радва на значително по-голяма подкрепа от тази за Ербакан в най-добрите й години. Последният спечели изборите, но не и с абсолютно мнозинство. Това го накара да управлява в коалиция, за разлика от лидера на ПСР.
Огромната отлика между двата политически субекти обаче е в тяхното външнополитическо поведение. Ясно декларираният курс на Ердоган към присъединяване към Европейския съюз му спечели съюзници, с които неговият политически учител не разполагаше. Пренасищането на неговите изказвания с проевропейски клишета направи сегашният турски министър-председател много по устойчив пред строгия поглед на конституционните съдии. Неслучайно апологетите на ПСР правеха сравнение между броя на забранените партии в Турция и тези в ЕС. Ако първите са 24, то в страните-членки на съюза те са едва 3 (две в Германия и една в Испания). С този аргумент адвокатите на Ердоган силно погъделичкаха светското съзнание на магистратите, които по призвание трябва да бъдат стожери на светска Турция.
Ако трябва да посочим конкретната причина за оцеляването на ПСР, то безсъмнено това са натрупаните външнополитически дивиденти. Те тежат много повече в ценностната система на турското правосъдие, отколкото факта на електоралната тежест на организацията. Безспорните успехи на Турция в областта на външната политика, доказаната лоялност към НАТО, предвидимото поведение към иранското ядрено досие, отстояването на западните интереси в транзитирането на стратегическите енергоресурси и най-вече заслугите за пробива в израелско-сирийските преговори накараха всички външни партньори (с изключение на тенденцията в американската администрация, представена от вицепрезидента Дик Чейни) да предпочетат да продължат да работят със сегашния управляващ екип. Неизвестността от състава и настроенията в един нов управленски екип в ключова държава като Турция е по-опасна от вече добре познатия отбор на Ердоган, пък бил той определян и като проислямистки. Прагматизмът като откровена алтернатива на идеологизацията в качеството на водещ критерий във външната политика на Вашингтон и Брюксел в периода след Студената война спаси Ердоган. В най-общи линии външните фактори надделяха над желанието на вътрешните сили, антагонистично настроени към сега управляващите.
Два факта обаче подсказват, че турският политически живот все още е далеч от европейските традиции и притежава свой собствен „автопилот”. Развитието на събитията показва, че преобладаващата част от местния политически елит далеч няма намерение да се съобразява с желанията на външните фактори. На първо място, начинът на гласуване на 11-те конституционни съдии (6-ма „за” закриването на партията, 4-ма за налагането на парична глоба, тоест своеобразно предупреждение, и само един „против”) е белег, че ПСР е получила жълт картон. Огромното мнозинство от магистратите изразяват мнението, че партията на Ердоган осъществява антисветски дейности, макар и в различна степен (засега). Нейното ръководство далеч не бива да се успокоява, тъй като очевидно резултатът може да се обърне при повторен опит. Именно за протичането на такъв процес подсказват действията на инициатора на политическата криза в Турция – прокурора Ялчинкая. Последният категорично заяви, че смята да предостави нови доказателства за своите твърдения, свързани с антисветската дейност на ПСР, очаквайки публикуването на мотивите на решението на КС. Тази информация ни навежда на мисълта, че вътрешният фактор, най-образно представен от светските политически партии и армията, далеч не се е отказал от опита си да премахне Ердоган. Поведението на Денис Байкал, лидер на най-непримиримата опозиция – Народнорепубликанската партия, и най-вече появата на характеризирания като „ястреб” от медиите, близките до управляващите, нов началник на Генералния щаб – генерал Илкер Башбуг, подсказват за подобно развитие на политическите процеси в съседната страна.
Inform
